АКТИВЕН, АРТИСТИЧЕН, МОДЕРЕН, ПОЗИТИВЕН, ДОБРОНАМЕРЕН, УСМИХНАТ И МНОГО ИНТЕРЕСЕН. АКО ИМА ПОНЯТИЕ „ДВИЖЕЩИЯ СЕ ЧОВЕК“, СПОРЕД МЕН ЩЕШЕ ДА Е СВЪРЗАНО С НЕГО!

Откъде се породи това желание за екшън, емоции, контакти и откъде енергия за това?

– Може би е следствие от вроденото ми любопитство. То ме кара да се движа, да откривам нови пространства, хора, да търся алтернативи – за себе си, за хората, които обичам. Да се променям.

Понякога имаш ли чувството, че живееш паралелни два или повече живота?

– Научих се да разделям ангажиментите си. Личното ми пространство го пазя за най-близките, за дъщеря ми. Професията на журналист изхабява и човек трябва да си дава сметка, че е разумно да прави паузи, да прекъсва проектите, в които се е втурнал, в мига, в който  почувства, че са изчерпани. Уча се все по-внимателно да избирам с кого, как и къде да  реализирам идеите си. И не на всяка цена! Щастлив съм, че все още имам тази възможност. Съзнавам, че това е привилегия, но зад свободния избор се крият много труд, несигурност, дисциплина, съмнения, вълнения.

През последните няколко години работя по различни проекти с екипи на Би Би Си и собствената ми летва за добра телевизия доста се промени, изискванията към мен самия и колегите ми са много по-високи. Любопитен съм как ще реагират зрителите на новия ми проект „непознатиТЕ“, който стартира на 4 октомври в ефира на Би  Ти Ви и ще върви всяка неделя от 11.30 до 12.30 часа на обед (почти във времето на дългогодишния ми проект „Другата България“).  Те нямат нищо общо, освен че новият отново е свързан с пътешествия и разказване на интересни лични истории. Филмите са заснети на четири континента. Ще издам в аванс, че тези филми са в жанра на научнопопулярното и документално кино. Иска ми се интелигентно да се образоваме. За мен този проект е важен и донякъде рисков. Благодаря на продуцентката Руми Цанчева от ShortCut production и Би Ти Ви за доверието.

Имаш ли изградена философия за живота от ранните си години, която ти помага да бъдеш себе си и да се справяш с всичко…

– Стремя се да бъда почтен в това, което правя. Благодаря на родителите ми, че са ме възпитали да бъда толерантен. Понякога се ядосвам на себе си, че не съм по-категоричен и вярвам, че с добро можеш да постигнеш много. Но, невинаги е така, уви!

Не се състезавам с никого, правя нещата, които са ми интересни. Не се страхувам да влагам емоция в това, което правя, и понякога съм нетърпелив, искам всички от екипа да се настроят на една вълна. Невинаги се получава, но съм щастлив, защото край мен са Петя, Румен, Мария, Ема, Юли, Златка, Виктор и Марина, хора, които ме вдъхновяват с таланта и любопитството си. Без тях новите филми нямаше да са това, което са.

Философията ми за живота е проста – давай най-доброто, на което си способен на мига, пък животът ще довърши останалото.

Какъв беше като дете? Разкажи нещо интересно или безинтересно.

– Бях буен, понякога доста непослушен. В същото време имах различни интереси – спорт, изкуство, музика, театър… От малък обичам театъра. Участвал съм в пионерския театър в Двореца на пионерите заедно с Явор Гърдев, Мария Касимова, Влади Въргала, Камен Воденичаров, Йоана…Бях и асамблейче и се гордея с това, защото имах интересно, емоционално и смислено детство. Някъде там, в онези години, се научих на дисциплина, на творчество, на любопитство към живота. Детството ни бележи, оформя. Важно е какво детство имаш. Стремя се дъщеря ми Анна да е отворена към света, толерантна.

Винаги си бил много артистичен, дори играеше в  постановка на Възкресия Вихърова, в Детския и Студентския театър. Как ти повлия това качество в работата?

– И като студент продължих да се интересувам от театъра. Успоредно със Софийски университет записах и Нов български при Възкресия. Тя е човек, който възпита у мен вкус към театъра. Днес може за мнозина да е спорен режисьор, но ви уверявам, че е изключителен преподавател. Играта освобождава и в този смисъл на театъра дължа тази увереност, която имам, когато започна един проект, да го доведа до края. Да не се страхувам да рискувам.

Винаги си бил свързан с изкуството и с хората на изкуството… Какво всъщност е то и защо остава вечно във времето? Може ли да ни направи по-умни, по-мъдри и по-добри?

– Изкуството е част от живота, и то по-добрата част. То възпитава, облагородява, прави ни по-чувствителни, по-креативни. За мен изкуството е много лично преживяване. Продължава да е важна част от моя и на семейството ми живот. Щастлив съм, че дъщеря ми танцува, рисува, интересува се от театър.

Кои са най-интересните и най-красивите места… или събития, на които си  бил?

– Щастлив съм, че имам късмета много да пътувам. Дори сега пътувам повече, отколкото, когато правех „Другата България“. Пътуването разширява вътрешното пространство, помага ти да си по-адаптивен, а оттам и по-адекватен на динамичните промени, които настъпват в живота. Научих се през годините да обиквам държавите не по географски белези – палми, пясък, вода, а чрез хората. Имам приятели на всички континенти, без Антарктида. И това ме кара да се чувствам много, ама много богат. Обичам Индия, Скандинавия, Куба, Нова Зеландия, Африка.

Сбъднал съм няколко мои мечти. Последната е да направя концерт на Силви Вартан и той ще е в зала 1 на НДК на 28 октомври, а на 25,  Би Ти Ви ще излъчи документалния ми филм за нея. Щастлив съм, че Вартан ме допусна в своя личен свят. Изключително преживяване!

Какво преживя в общуването си с Невена Коканова, когато писа книгата и когато тази книга излезе на пазара. За читателите книгата е продукт, а за теб?

– Невена Коканова е от онези щастливи случвания в живота ми, когато професионалният повод превръща един човек, на когото се възхищавам, в близък човек. За мен е чест, че отбелязах 70-годишнината є по начин, който тя заслужава. Защото наистина е първата дама на българското кино и човек, за който винаги ще има място в сърцето ми.

Приятелството и общуването с кои хора няма да забравиш и защо?

Имам приятели, които ме правят щастливи. Те са от години и са проверени. Откривам и нови хора, които успявам да превърна в приятели. Това ми дава надежда, че съм все още любопитен към другите, а и те към мен. Последните 10 години ми подариха приятелството с актрисата Цветана Манева, на която помагам в организирането на Международния театрален фестивал „Варненско лято“. Тя и Явор Милушев са хора, на които се възхищавам, от които се уча, които чувствам близки.

Няма да забравя един момент, в който пред една галерия беше клекнал да видиш едно детенце, как мина едно циганче и те погали по главата…Тогава си помислих, че много хора те обичат и искат да ти бъдат приятели, и не заради гладката прическа, а заради лъчезарния ти характер, заради позитивизма, заради доверието, любовта и добротата… Мислиш ли, че тези качества правят човека такъв?

–  Благодаря ти, че пазиш такъв спомен за мен. Сигурно с годините умората, задълженията и отговорностите са ме променили, поуморили, но вярвам в позитивната енергия. Стремя се да поддържам добра форма и бодър дух. Готов съм да изслушам всеки противник, който има аргументи и добър тон. Другите не ме интересуват. Отдавна не чета и анонимни форуми, в които има само злоба и лоша енергия. Наскоро попаднах на един професионален английски форум. Там пишеха предимно хора, които се възхищават от определен човек, казус, предаване. Критичните мнения бяха толкова добре аргументирани, че те респектираха, а не наскърбяваха. Днес е много по-лесно да бъдеш зъл, отколкото любезен. Не харесвам лесните неща.

На какво искаш да научиш дъщеря си? Как се забавлявате с нея? Имате ли си галени имена?

– Признавам си, че искам само да е здрава. На нищо не искам да я уча, но се старая да усеща подкрепата ми. Предпочитам да я наблюдавам, да є помагам да се ориентира в този свят, да се развива. Нямаме галени имена. За мен тя е Анна, за нея съм просто тати.

Ти си с жената, която ти беше един от най-добрите приятели. Това ли е рецептата за щастието и любовта?  С какво те спечели Милена и ти нея?

Сближава ли разстоянието?

– Нашата история е толкова дълга. Тя има своите приливи и отливи. Тя избра да живее в Париж, а аз – на път. Така че не е лесно. Със сигурност мога да кажа, че преоткрих Милена като майка. Тя наистина е добра и търпелива майка.

Къде живееш сега?

– Живея между София и Париж, напоследък все по-често съм и в Лондон, където имам работа и добри приятели.

За какво мечтаеш и какви са новите ти идеи? Може би са най-малко 100, защото ти си личност – генератор на идеи?

– Важно ми е как ще тръгнат „непознатиТЕ“. Имам още един интересен ТВ проект. Може би отново с Би Ти Ви догодина, живот и здраве. Имам предложения и от други телевизии. Предстоят нова книга, филм.

Какви  са разочарованията ти и как се справяш с тях?

– Разочарованията са част от живота. Не мога да свикна със завистта, с това, че някой полага усилия вместо да става по-добър в своята област, да пречи на другите. С немарливостта, с простотитята, с това, че понякога завися от хора, които са престанали да се развиват, които са спрели часовници. Но приемам нещата такива каквито са. Нямам проблем да сменя посоката. Аз съм журналист на свободна практика. Справям се.

Помага ли ти чувството за хумор?

– Определено. Понякога си мисля, че само то ми остава, когато попадна в тъпа ситуация, в която ми се губи времето.

Мислиш ли, че отговорността, колкото и да е абсурдно, дава свобода на човек?

Питам те, защото ти си един от най-свободните хора, които познавам?!

– Сигурен съм, че е така. Поне при мен е така. Когато кажа, че ще свърша една работа, аз я върша. Без да занимавам другите какво ми коства това. Изисквам същото от хората, с които работя. Свободата е невъзможна без чувството за отговорност. В противен случай се превръща в свободия, а това вече понамирисва на лоша самодейност. Не харесвам посредствените неща.

интервю на Диди Лещарова