На носа ми излезе пъпка. Просто не съм на себе си!

Няма как да се скрие с фон дьо тен. С пудра. С някакъв трик. Вижда се. Както и да застана пред огледалото.

Отдавна загърбих пубертета, оттогава пъпки не са ме спохождали.

Пъпка. Катастрофа! Тъкмо сега, когато имам толкова работа!

АЗ СЪМ ЖЕНА С ОТГОВОРНОСТИ! УПРАВЛЯВАМ ПРЕДПРИЯТИЕ. ВЗЕМАМ РЕШЕНИЯ. НЕОБХОДИМА Е ЗДРАВА ПСИХИКА.

Така де... но с пъпка на носа... някак всичко става несериозно. Несигурно. Щом имаш пъпка, значи имаш проблем. Вътрешно напрежение. Нещо неясно броди из тялото ти. Някакъв стрес.

КАК ДА СЕ УСПОКОЯ!

Всичко в живота си съм постигнала с огромни усилия, с денонощен труд. С воля. С подходящите контакти. С всичко, което е необходимо, за да просперираш. А като гледам Илиеви например... Не ми се мисли за Илиеви! Няма да си разваляме настроението сега с Илиеви... Въпреки че с тая пъпка... Просто не мога да я понасям Илиева! Живее долу в портиерската стая. Такава кооперация построихме – модерна, с всички удобства, като влезеш във входа – цветя. Истината е, че Илиева аранжира входа. Не мога да нарека бялото черно. Купи саксии, засади растения... Каквото пипне тази жена, всичко изпод ръцете и някак се получава. И все е усмихната. Като че ли по вода и върви, като че ли животът є е песен, като че ли няма проблеми! Вярно – мъжът и мъж. С него се засичаме понякога в магазина. И той усмихнат. Пазаруваме си с него, говорим си. Разказва смешки, целият магазин се весели, когато той е на опашката. И на какво отгоре?! Живеят в портиерската стая. С детето си там живеят. Два на три сигурно е стаята. Като сардели живеят.

ДЕСЕТ ГОДИНИ СА ЖЕНЕНИ, А ВЧЕРА ТОЙ ПАК  БЕШЕ КУПИЛ ПОДАРЪК!

Чистят входа, поддържат апартаментите, нещо ако се развали, нали така... обслужващ персонал са и двамата, а никак не са нещастни, напротив – греят. И детето им, и то свети. Как е възможно?!

Моят мъж, като се прибере, сяда на дивана, събува си обувките и тежко въздиша. Никога не въздиша, преди да си събуе обувките. Винаги след като ги събуе. И той много работи. Иначе как се купува жилище като нашето. Огромно. Напълно обзаведено. Как се издържа дете в чужбина. В престижен университет.

Боже! Трябва да се открие министерство на омразата! Трябва да има къде да се оплача! Без инстанция по омразата хората изпадат в нервни кризи. Крещят. Бият децата си. Но в края на краищата така е устроен светът – работа, препятствия, битки, завоевания. Така съм съгласна. Така е в реда на нещата. И изведнъж – това недоразумение в портиерната... Илиева... Мъжът и още я обича... Тя и кариера не иска да прави... Нямала амбиции. Искала просто да се радва на всеки ден от живота си – на времето искала да се порадва, на вятъра, на облаците...  Недоумявам! „За всички има място под слънцето, вика Илиева, защо да се мъчим и мразим!“ „Колко му трябва на човек, вика, само малко любов му трябва, нищо повече!“

Може би заради Илиева ми се появи пъпката.

Вчера се прибирам съсипана, каталясала, с купища проблеми в службата, с толкова отговорности...

И Я ВИЖДАМ КАК ПЕЕ НА ЦВЕТЯТА... ПРИВЕЧЕР СЕ ПОЛИВАЛИ ЦВЕТЯТА... И ТЯ ГИ ПОЛИВА И ПЕЕ...

А мъжът и поправя нещо по електрическото табло. И се смее... Вратата на стаята им отворена. Детето им седи на малкото им диванче и си чете нещо. Нищо няма в тая стая, какво да има, то за тях място няма вътре. А те усмихнати... Тази картина така ме порази... така ме смля... така ме уби... Не можех да мръдна. Прилоша ми. Дадоха ми вода. Илиева, облечена с една жълтеникава пола... такава радостна пола... идиотска пола, а и отива... подава ми чаша вода... кани ме да седна и аз на дивана, да ми премине... „Не! – успявам да изкрещя. – не!“

Ние се  борихме с този живот! И победихме. Ние имаме пари, къщи и вили, и пътуваме, и сме съществени, богати сме и сме успели, така трябва – да постигаш, да трупаш, не в някаква дупка на партера над мазето да се свираш!

В този миг ми излезе пъпката.

Така ме сви коремът.

Такава страшна мъка ме заля.

Такъв вопъл се изтръгна от гърдите ми!

Тези Илиеви! Това мое проклятие! Леки и безгрижни! С празни джобове. Но с пълни сърца. Откъде-накъде!

КАК Е ВЪЗМОЖНО! КАК Е ВЪЗМОЖНО... НАЛИ НИЕ ВСИЧКО СИ ИМАМЕ! А ТЕ СА ЩАСТЛИВИ...

автор Яна Добрева