ПОРЕДИЦА ОТ КОНКРЕТНИ СЛУЧКИ ПО ВРЕМЕ НА ЕДНО ПЪТУВАНЕ ДО ИСПАНИЯ СТАНАХА ПОВОД ЗА ПОРЕДИЦА АБСТРАКТНИ РАЗСЪЖДЕНИЯ НА ЕДНО ТОКУ-ЩО ПРОХОЖДАЩО ЩО СЕ ОТНАСЯ ДО СТРАНСТВАНИЯ МОМИЧЕ

ЗА НАЧАЛО БИХ ИСКАЛА ДА СПОДЕЛЯ СЛЕДНОТО: АЗ СЪМ БЪЛГАРКА И ЩОМ СЪМ РОДЕНА В БЪЛГАРИЯ, СЛЕДОВАТЕЛНО МОЕТО МЯСТО Е ИМЕННО ТУК И НИКЪДЕ ДРУГАДЕ. ОБИЧАМ РОДИНАТА СИ И СЕ ГОРДЕЯ С ФАКТА, ЧЕ СЪМ БЪЛГАРКА.

Благодарна съм, че природата на човека познава онова на моменти болезнено чувство, наречено родолюбие, и неговото звънливо гласче служи като неизменен компас, когато хората тръгнат да залитат прекалено много по чуждото. Казвам „болезнено“, защото на моменти не ни дава възможност да оценим чуждото по достойнство; а в друг случай неговата липса пък поражда чувство на безкрайна вина спрямо родното. И въпреки всичко човек не трябва да бъде кон с капаци и да не вижда по-далеч от очертания на „Лъвчето“ върху географската карта. Казвам това по-малко, за да убедя вас, читателите, и повече – за да успокоя себе си и съвестта си пред лицето на моята родина.

* * *

Аз прекрачих границата на родината за трети път в живота си (за скромните ми 20 години смятам това за истинско събитие!). Първото ми пътуване беше тридневна екскурзия до Будапеща, Унгария, а второто – слънчев следобед в столицата на северната ни съседка. Не слагам в сметките едно пътешествие със семейството ми в Гърция отпреди 10 години, защото единственият ми спомен и самата идея, че съм присъствала, се дължат на снимките. За Испания бях чувала и чела твърде малко. Знаех само, че е много красиво, и в мислите ми испанките просто бяха длъжни да бъдат коя от коя по-красиви и темпераментът им да бъде изписан върху лицата им.

ЗА ПЪРВОТО ПОЗНАХ – ИСПАНИЯ НАИСТИНА Е ПРЕЛЕСТНА СТРАНА. ЗА ВТОРОТО – ОЩЕ ЕДНО ДОКАЗАТЕЛСТВО, ЧЕ МОЯТА ПРЕДСТАВА СИ Е САМО МОЯ И ДРУГИТЕ НЕ СА ДЛЪЖНИ ДА СЕ СЪОБРАЗЯВАТ С НЕЯ (ОСОБЕНО ПЪК ИСПАНЦИТЕ!).

Модата е надвила идеята за пъстроцветни рокли, дълги черни коси на букли и шоколадова кожа. Всяко пето момиче имаше обица (минимум една) на най-чудновати места по лицето; прическата беше причина да се усъмним в пола на индивида, а мургавият тен бе заменен от типичния зеленикав цвят на татуировката. Това важеше повече за провинцията и по-малко за Мадрид. Изводът: за себе си аз открих още едно доказателство за красотата на българските жени и най-вече способността им да съчетават цветово. Учили са ме да не сравнявам, когато попадна на ново място, за да съумея да оценя по достойнство предимствата и недостатъците на дадено място. Тази огромна разлика обаче се набива на очи при всички положения, пък и не бива да пропускаме и най-малка възможност да похвалим (и то в случая напълно обосновано) хубостта на нашенското (момиче).

С риск да се повторя – Испания е великолепна и коренно различна от нашата България. Спорно е дали този факт буди повече горчивина от видимата изостаналост на страната ни или повече очарование от видяното. Всичко, което видях и което ще споделя от този момент нататък, будеше у мен противоречиви чувства.

БЯХ БЕЗКРАЙНО ЩАСТЛИВА, ЧЕ ИМАМ ШАНСА ДА СЕ ДОКОСНА ДО ТОВА МЯСТО, КЪДЕТО ВСЕКИ КАМЪК СИ Е НА МЯСТОТО; БЯХ РАЗОЧАРОВАНА, ЧЕ ВСЕ ПАК ТАЗИ ПОДРЕДЕНОСТ И ТОВА ВНИМАНИЕ КЪМ ГРАЖДАНИ И ТУРИСТИ СА ОСЪЩЕСТВИМИ, ПРОСТО У НАС НЕ СЕ СЛУЧВАТ; БЯХ ОБНАДЕЖДЕНА, ЧЕ ВСЕ ПАК... ЕДИН ДЕН... МОЖЕ БИ...

Чуждото ме впечатли на първо място с реда и дисциплината и стремежа всяко нещо да служи за улеснение на ползващите го, чак след това евентуално с размерите си. И във всеки един момент от отсрещната страна се демонстрира страхотно уважение. Сега смятам за странно силното впечатление, което ми направи прецизно уреденото движение в Испания. Моята страна дотолкова е изкривила представата ми за нормално, че вземам придържането към естествени порядки за нещо изключително. И тъй като се интересувам от социални теми – там на входа на всяка сграда има рампа за бебешки и инвалидни колички и всеки тротоар е принизен при пешеходните пътеки за улеснение на хората в затруднено положение. Пешеходните пътеки не са бойно поле, на което наглите шофьори да демонстрират превъзходство спрямо уязвимия пешеходец, отнемайки предимството му с насмешка и подобаващи на това отношение жестове (монолог на тази тема е включен в моноспектакъла на Камен Донев за народното творчество, който силно препоръчвам на всички!).  Един-единствен път автомобил не съумя да закове спирачките на зона, отредена за пешеходци, и за това си недоглеждане се извини с вдигане на ръка! Примерите са безброй, а изводът – един – всичко е въпрос на външен и вътрешен /само/контрол.

Будапеща е до известна степен добър трамплин при опознаването на света - подготовка за спектакъла, на който те кани всяка вечер градът и атракциите, които може да ти предложи. Барселона обаче много вдига летвата и изискванията на формиращия се турист. А един град може да служи да разкаже премного за културата на съответния народ, може да бъде примамлив и да те накара да го заобичаш и да вложиш малкото спестени пари в опознаването му и съответно да инвестираш в развитието на туризма му. В Барселона е налице явлението „от нищо нещо“; най-семпли моменти от испанската история и култура са станали обект на туристическо забавление. Предлагат ти много и „знаят как да ти вземат парите“, и то, както се казва, сам да си ги дадеш с кеф. Исторически паметници съчетават връщане към древността и едновременно с това популяризиране на испанското минало. Това при всички положения е умение, което не всеки народ притежава. И посока на развитие, която ние трябва да следваме.

Но за да не ме вземете за чуждопоклонничка – трябва да се отчете като всеобщ национален минус на повечето народи интровертното им мислене, нежеланието им да познаят езика на чужденеца или дори да са го усвоили в един момент – отказът да го приложат на практика, ако има и най-малката възможност това да се избегне. Бях забелязала това явление при унгарците, но тъй като „поназнайвам“ езика им, не го усетих така осезателно. В заведенията меню на приетия за международен език почти винаги липсва и критерий при избирането на закуската или обяда е външният вид на испанския надпис. Следва голяма доза изненада от това какво точно ще ти сервират... Детайл, който, разбира се, не може да развали престоя, но все пак внася лек дискомфорт. И повод за едно голямо БРАВО на българските ресторантьори и прочие...

За финал трябва да се знае, че аз определено не съм от тъй наречения тип „хора-скитници“. В джоба ми винаги се намира обратен самолетен билет с фиксирана дата за връщане... Тук смея и да се съглася с твърдението на американския писател Джон Стайнбек, че „човек не може да се завърне у дома“. В мислите си хората никога не го напускат истински. Където и да отидете, каквото и да видите – моля ви, върнете се у дома! Тук е вашата родина и щом сте се родили именно тук – вероятно тук е скрито вашето щастие и ви чака да го повикате!

АЛЕКС, КОЯТО ОТИДЕ, ВИДЯ И СЕ ВЪРНА У ДОМА