Уморена  от дългата разходка със себе си, реших да поседна на единствената самотна пейка в парка. Наоколо беше пълно с хора, които спореха за епохата, в която живеят. Огледах се. Пред мен имаше пясъчник, върху който играеха две малки момченца. И докато едното си ровеше в носа , другото заравяше краката на приятелчето си в пясъка. Усмихнах се тайно, за да не ми се разсърдят, ако видят че им се смея. После извадих от чантата си пакетче солети, които едва ли щях да ям, но нали отказвах цигарите...Слънцето гълташе студенината и пращаше огън. За да му благодарят, и хората, и дърветата, и приците се усмихваха въодушевено. А наближаваше ноември...и листата не питаха въпросното слънце може ли вече да напускат домовете си-клоните- те просто го правеха. Наоколо лъхаше щастие. А аз, глупачката, с досада чупех солетите и мислех: " На кого по дяволите, му дреме за щастието, изобщо ?"

Животът така те подхвърля на вълните си, че докато се усетиш, си стигнал до дълбокото. Донякъде плуваш, после се давиш. Не мога да разбера, защо повечето хора претендират да бъдат щастливи и плануват как точно „трябва” да бъдат щастливи. Извинете, да не би да съм пропуснала рецептата?  Уморила съм се от предписания за по- щастлив живот- те са навсякъде. Онзи ден един приятел ми обясняваше, че съм нещастна защото „ хормоните на щастието” ми били по- малко от обикновеното при човека. И понеже съм профилактично нещастна, както били и повечето българи според някакво си там проучване, съм щяла да си остана бедна драскачка цял живот. Богатите, ставали богати, защото вярват в щастието и успеха. Аз пък може да не искам да трупам богатство, да не искам да живея в разкош... Даже си мечтая да не съм в тялото си, а извън него. Да бъда само душа- това е желанието ми. Защото казват, че душата била  безсмъртна. Но никой не може да достигне до това, което искам аз!Не е успял нито Платон, нито Аристотел, нито ще успее продавачът на сладолед,който седи в ляво от мен. НИКОЙ!  Всеки ще пилее времето си, мислейки че животът, това е ежеднежието и неговите проблеми. И Аз! И Аз! Ще роня тънките солети и накрая, уморена от опити да откажа
тютюнопушенето, пак ще запаля цигара!

Животът ни е осеян с безброй красиви моменти. Аз ги наричам моменти- усмивки. Но те в никакъв случай не са щастие, защото то само по себе си е химера. То е просто това, което ни кара да се стремим към нещо по- добро. Останалото е нещастието.
Всички онези хора в парка... Те се усмихваха, но ми нашепваха тъга. Два часа по-късно се намерих на същата пейка, в същата поза... Само дето наоколо беше по- пусто.
Децата от пясъчника се бяха скарали и сега едното събираше буболечки, а другото продължаваше да рови с малкото си пръстче в носа. Почувствах резки удари по обувката си. Наведох се. На земята и на крака ми имаше трохи от солети. Един гълъб упорито си кълвеше от стъпалото ми  и то толкова силно, че проби плата на обувката. Изгоних го нервно. Какво ми беше виновна птицата, тя просто живееше. Докоснах обувката си. Дупката беше там. Тази в сърцето ми - също!

Таня Илчева