Чудите се коя съм аз? Коя съм аз, де? Кутия съм, една нищо и никаква квадратна стара кутия. И с какво може да е интересна една нищо и никаква квадратна стара кутия? Питате ли ме? Питате ме! Ами... с нищо! С абсолютно НИЩО. И ей-на, затова съм решила да се хвърля от тези скали и да се удавя в морето.

Кой е измислил кутията? Човекът! Кой слага неща в нея? Човекът! Кой захвърля старата кутия? Единствено и само ЧОВЕКЪТ. Все този човек. Мисли си, че е велик само защото може сам  да изобрети нещо и сам да го унищожи. И това естествено го прави толкова щастлив.

От хиляди години вися тук захвърлена. Никой не ме отваря, никой не ме затваря. От време на време каца някоя самотна чайка, почива си и отлита. Знаете ли защо чайките имат жълти клюнове? Не знаете? И аз не знам...Та... половината ми живот премина в това да стоя заключена и никой да не ме докосва, защото в мен има опасни неща. Стоях в една тъмна стая и зяпах в нищото. Но... познайте кой се правеше на безгрижен и щастлив в другата стая. Човекът, разбира се, разбира се, Човекът. Докато бях заключена, всичко му беше наред.

Знаете ли какво е глина? Глината е част от почвата. От нея се правят тухли, керемиди, керамика... Но кой още е бил направен от глина? Кой? Човекът! Естествено отново Човекът! Та... един ден, в тъмната стая, в която си стоях, влезе светлина. Пред мен застана жена, направена от глина. По принцип не си падам по жени... Но тази не беше за изхвърляне. Не беше, не беше, ама докато се усетя и хоп! – тя взе, че ме отвори.

Знаете ли как да отворите една кутия със страст? Първо: задължително кутията трябва да е забранена. Второ: кутията трябва да е красива, каквато бях аз. Трето: непременно трябва да преливате от любопитство. Четвърто: трябва да обичате изненадите!

И ето – прекрасната жена ме отвори...

Когато казах, че трябва да обичате изненадите, имах предвид и неприятните изненади. От мен излетяха всевъзможни гадости, нещастия, болести и се разпиляха по света. И кой мислите, беше виновен? Човекът! Разбира се, че това бе човекът! Взеха ме и ме захвърлиха на скалите. Оттогава съм тук. Напоследък доста мислих и твърдо реших да се хвърля и да се удавя. Бих го обсъдила с Човека, но той е прекалено зает да се бори с болестите и нещастията, да измисля нови формули... Така и не се сети да ме потърси. Да види как съм. Страх го е да не е останала още някоя мръсотия вътре в мен. Жалко...

Абе... Защо му е на Човека да е силен, като не си знае силата? На мен защо ми е да съм кутия, като съм на Пандора? Ще взема да се хвърля, а пък ако е писано, ще оцелея и  ще изплувам на брега. В крайна сметка от дъното ми последна отлетя надеждата.

А КОЙ СЛОЖИ НАДЕЖДАТА В МЕН? КОЙ? ЧОВЕКЪТ! РАЗБИРА СЕ, РАЗБИРА СЕ, ЧЕ БЕШЕ ЧОВЕКЪТ

автор Таня Илчева

Вчера пак пихме повече. Почти се напихме. Казахме си всичко – за мъглата навън, направо не виждаш носа си. За лъжите на политиците. И че пушим като комин на Кремиковци. За парите, които не стигат. За безсънието -  будя се в четири, Господи! За каузите. За идеите. И къде ги изгубихме.

DEJA VU или ПРЕМЕНИЛ СЕ ИЛИЯ – ПАК В ТИЯ

Шум се дига, шум до бога,

шум и крясък, шум и бяс,

цяла София в тревога –

ето кризата у нас.

* * *

Шефове дебели, мазни

край палата се въртят,

с новини разнообразни

вестникарите крещят.

* * *

Само ние хич не хаем

със оръфаний балтон,

само ний не щем да знаем,

че в червения салон

разни планове се сплитат

зарад нов за нас ярем…

Хатовете там се ритат,

ний „магаретата“ мрем!

На носа ми излезе пъпка. Просто не съм на себе си!

Няма как да се скрие с фон дьо тен. С пудра. С някакъв трик. Вижда се. Както и да застана пред огледалото.